Недей!…се пише слято.
Не говори,а остави се.
Недей!Недей пази се,
позволи й да проникне в теб.
Ще влезе…и потича.
Аз знам,че я обичаш.
По вените ти бърза
и смесва се със твойта кръв…
Изтрива всичко старо в тебе-
страхът ти си отива пръв.
Аз знам…велико е…
потръпваш и….оргазъм!…шок…
Звукът-енергия,
потича в тялото ти като ток.
Емоцията-ритъм-
страстен,гневен,странен…
през теб минава диво,
излиза….и те оставя бездиханен…
В тези мигове на самота,
на болка и безсилен гняв,
когато пак е черно-бял света
се връщам там при парапета здрав.
В мислите изкачвам стълби,
етаж подир етаж-не ги броя,
и на върха сред ято гълъби
на познатия покрив стоя.
Отново поздравявам звездите,
луната по навик,както всеки път.
Вятър се мята в косите,
а аз наближавам ръбът.
Най-трудно е да кажа “Стига!”
на сърцето що в гърдите бие.
Уплаха и страх се надигат,
но зная-покой ще надвие.
По-бавно,сърце,успокой се,
вървим по опъната жица,
но не ще паднем,не бой се,
а ще полетим като птица.
И тъй с тази вяра в сърцето
пристъпвам спокойно ръбът,
тялото ми пропада в небитието,
а аз политам към земната гръд.
Летя надолу,надолу,не броя етажите,
а бягам от болния свят.
Няма ли да загина,ще кажете.
Не загиват душите,а спят.
Миг преди да докосна асфалта,
отварям очи,вече зная,
че дори днес да е мрачно във мен
ще изгрее пак слънце накрая.
Единствен бог на тази непокорна
и лутаща се все душа
бе друга душа неуморна,
но втората си тръгна пеша.
А моята я гледаше как крачи,
далеч,далеч като в мъгла.
Щом скри се започна да плаче,
даде воля на свойта тъга.
И днес стои,по-твърда от камък,
днес чака,по-студена от лед
да се запали отново онзи пламък,
който й беше отнет.
Някъде дълбоко във мене
живее една малка душа на дете,
която още вярва,че ден е,
и че с друга душа ще се сплете.
Тя знае,надява се,вярва,
че не е вярно това,що говорят:
че животът е напуста врява,
и че няма защо да се борят.
