Бърлогата на ликантропа

Бяла роза,
била е поза,
а мислех,че е символ
на наш’та симбиоза.
Като рак
накрая без такт
всичко се оказва
връщане назад.
Но едва ли
най-накрая сме узнали,
че говорим на различни езици.
Книга без корици,
като между ад и рай:
неясно начало
и няма край.
Пред сърцето-стена,
на нея няма врата.
Просто предпазна мярка.
Над стената-
писмо без марка.
Пред нея-угарка.
Надежди,чакане на знак,
протегната и пак
прибрана ръка.
Изтървана вяра,
падане просто така.
Плач недоволен,
сърце болно,
но волно:
Напред,нагоре,надалече!
Любов ли?
Никога вече!…

Внезапна носталгия …честно казано на мен изобщо не ми харесва нито като структура,нито като съдържание ама може пък някой ден да бъде прочетено.

Ако знам,че днес ще си отида
последната ми мисъл ще си ти.
За последно искам да те видя,
пък после…Бог да ме прости.

И нека краят ме споходи,
но да знам,че си наясно:
сърцето ми към тебе все ме води
и ме кара да Го кажа гласно…

И какво като днес уж се мразим?
Пред смъртта се казва всичко.
Обичам те,пламъка запален пазим,
обичам те-това е всичко.