Кошмарът…
…вече 19 години си живея с мисълта че съм недосегаема…Чета новини, гледам телевизия и си викам… такова нещо на мен не би ми се случило…Все бях губила любими животни, близки, роднини, но това е нещо, което ми се е случвало само веднъж насън и… още не мога да го повярвам…ще мога ли някога…
Как се случи това…защо точно така…Как така единия ден се видяхме, усмихнат, лъчезарен, страхотен; планове, мисли, надежди. На следващия по такъв нелеп начин, абсолютна трагедия, него вече го няма. Точно Него. Върни го. Непрекъснато мисля начини да върна времето назад и да го спра, да остане и се чудя…ако не беше там…дали щеше да е другаде…съдба ли му беше?!Що за жестока съдба би отнела 18-годишен живот…Толкова красив живот. Беше ли същото момче тази студена кукла в ковчега… как да повярвам, че него го няма, когато ми липсва до болка. Защо трябва да спирам сълзите, не е ли по-добре да ги оставя…да се наплача, защото е нужно и той заслужава всеки вопъл, всеки вик на отчаяние, изтръгнат от ранено сърце. Как изведнъж всички тревоги изглеждат нищожни, всичко друго е сиво и празно. Само русата главица със светлия поглед и всичко изживяно, споделено… и как ще виждам отново същите действия, как се връщам отново на тези места?! И не споменът ще бъде садизъм, а забравата, невъзможно! В сърцето си, виждам теб във всеки случаен на улицата, теб във всеки полъх на вятъра и във всяка мушица ти си наоколо и….всичко ще дам да си дойдеш при нас…
Но знам…ти ни чакаш.И от всички житейски уроци последно ни даде най-ценния: че смъртта вече не е страшната блудница, защото там ще се видим отново. Когато моментът настъпи, приятелю, ще има тръпка, че пак ще се видим! Липсваш и пак…ето пак отчаяние и липса на вяра…Емоции, редуват се… плача….
