Шести юни 2009…Този месец ще бъде петият 6ти след тази дата…до тук успешно избягвам всякакви поводи за радост в този ден,дори отмених няколко…Но 6 декември….е шестият 6ти след 06.06. Как да си отменя рождения ден… А как да се радвам истински…всъщност няма ден, който да не ме връща на 06.06. Кошмарът си е кошмар, липсата си е липса.Мъката си е мъка и всеки ден е така.

Почивай в мир, Рики!

Почивай в мир, Гриша!

Почивай в мир, Евгени!

 Всичко ми се струва някак невъзможно. Ужасно много липсваш:(

Eвала…човек с вкус.

Искам да направя една по-специална връзка.Искам да свържа два свята, но не зная как. Все още вярвам, че тоя може да предава съобщения на Оня…но няма комуникация ако няма и обратна връзка:(

Преди няколко месеца….в онази прекрасна криза, в която бях, трих като луда профила си от разни места и снимки от компютъра си. Така изтрих и 4-5 снимки на едно момче, в което си бях писала известно време, знаехме се, но на живо не сме поддържали въпросната комуникация. Виждали сме се само по случайност на общи сборни пунктове…Но когато видях снимката на некролога на Иракли веднага го познах. И чак тогава направих връзката между застреляното на Иракли момче Григор Николов и Гришата, който се подвизаваше някъде из виртуалното ми пространство. Не знам какво да си помисля. Съболезнования на роднините и приятелите… на него:да почива в мир… И гняв и болка и сълзи срещу мамка-му-и-живот.

Дано поне Евгени се оправи…

Черна гъста течност, обвила думите. Вандалски прояви над нежното слово, а то…милото…просто отразява света.

…………………………как да те върнем…как как как?!Ще направя всичко…

…вече 19 години си живея с мисълта че съм недосегаема…Чета новини, гледам телевизия и си викам… такова нещо на мен не би ми се случило…Все бях губила любими животни, близки, роднини, но това е нещо, което ми се е случвало само веднъж насън и… още не мога да го повярвам…ще мога ли някога…
Как се случи това…защо точно така…Как така единия ден се видяхме, усмихнат, лъчезарен, страхотен; планове, мисли, надежди. На следващия по такъв нелеп начин, абсолютна трагедия, него вече го няма. Точно Него. Върни го. Непрекъснато мисля начини да върна времето назад и да го спра, да остане и се чудя…ако не беше там…дали щеше да е другаде…съдба ли му беше?!Що за жестока съдба би отнела 18-годишен живот…Толкова красив живот. Беше ли същото момче тази студена кукла в ковчега… как да повярвам, че него го няма, когато ми липсва до болка. Защо трябва да спирам сълзите, не е ли по-добре да ги оставя…да се наплача, защото е нужно и той заслужава всеки вопъл, всеки вик на отчаяние, изтръгнат от ранено сърце. Как изведнъж всички тревоги изглеждат нищожни, всичко друго е сиво и празно. Само русата главица със светлия поглед и всичко изживяно, споделено… и как ще виждам отново същите действия, как се връщам отново на тези места?! И не споменът ще бъде садизъм, а забравата, невъзможно! В сърцето си, виждам теб във всеки случаен на улицата, теб във всеки полъх на вятъра и във всяка мушица ти си наоколо и….всичко ще дам да си дойдеш при нас…
Но знам…ти ни чакаш.И от всички житейски уроци последно ни даде най-ценния: че смъртта вече не е страшната блудница, защото там ще се видим отново. Когато моментът настъпи, приятелю, ще има тръпка, че пак ще се видим! Липсваш и пак…ето пак отчаяние и липса на вяра…Емоции, редуват се… плача….

…че го губя.